Когато отидем на стадиона или гледаме мач вкъщи, децата попиват от енергията на играта и много често сами пожелават да опитат. Това е страхотно и съвсем естествено след няколко мачлета в махалата идва време за следващата стъпка - записваме детето си във футболна школа. Най-често се избира клуб в близост и това е напълно нормално, но това не е най-важното. Важното е какво искаме да постигнем. Целите са най-разнообразни - от това просто детето да спортува и да не е пред компютъра, през възпитание, чак до това да стане капитан във финал на шампионска лига. Разбира се, всичките тези неща са постижими. Как? Доверяваме се на треньорите в клубовете, даваме им спокойствие, подкрепяме ги...на теория. Човек, продаващ автомобили поверява детето си да учи футбол от човек, преподаващ футбол. Какви хора са треньорите всъщност? Хора играли футбол, изучавали науката футбол, работещи във футбола. Какво и колко разбират обаче е тема на друг разговор. Тук говоряза друго  - трябва ли родителите да се месят в работата на треньорите? 
 По една или друга причина посещавам много детски мачове, а какво виждам там...ужас! Вероятно много от вас ще се познаят, затова е хубаво да се знае следното: когато едно дете играе футбол, в него бушуват милион емоции. Страх от самата игра, вълнение, ярост, щастие. Всичко това е нормално. В крайна сметка децата играят футбол защото го харесват. Колкото по-тихо е около тях, толкова по-добре се справят. Когато треньор крещи от едната страна и родител от другата, това има само и само негативен ефект. Наистина не разбирам как родителите не го осъзнават. Вие виждате в децата си завършени футболисти, а това не е нормално. Да се крещи на група пет годишни ( или шест, седем, осем и т.н.) деца също не е нормално.  Ще споделя с вас нещо интересно - първите години от футболното развитие на детето ви са с една единствена цел...да се влюби в играта. Нищо повече. Има време децата да научат техника, тактика, физика и всичко необходимо. Тези неща се учат в определени периоди, а това продължава години. За готов футболист се смята момче на 18, 19 години. На тази възраст започва вече търсенето на място в мъжките отбори с цел високи спортни постижения. Всички години тренировки (от 5 до 18 годишна възраст) са за да могат тези деца да научат всичко. Дори след това виждаме футболисти в големи отбори с видими пропуски в обучението, например игра само с един крак или невъзможност за преодоляване на противник.  И щом не всички професионални играчи го могат, трябва ли да се сърдим на нашето дете третокласник защото не е перфектен?  Темата е безкрайна и със сигурност има какво още да се каже, но ще спра тук.